227. ЗЛАТНАТА ЧАША

Още като студентка се познавах с приятелите от комуната от с. Прослав[1]. сега квартал Прослав. Един ден те ме натовариха с една трудна за мен задача-да отида в София на Изгрева при Учителя Дънов, да му поискам пари, за да си купят земя, нужна за бъдещата комуна, приятелите от Прослав бяха с убеждение, че Учителят Дънов е много богат, а освен това, като се има предвид благородната цел, той ще даде. А защо приятелите от Прослав се бяха насочили към мен - че именно аз трябва да отида да искам пари, не знам.

Отидох при Учителя, когото за първи път виждах и му казах защо ме пращат приятелите от Прослав при него. Тогава той ми каза да отида да си взема куфара и да отида при него. Той ми напълни куфара с беседи и ме изпрати, а за земя лесно ще се намери, ми каза той. Пристигнах в Прослав късно през нощта. Всички бяха легнали. В същата стая, където щях да нощувам, спеше и друг човек. Аз влязох тихо, оставих си куфара под леглото и си легнах. През нощта става другият приятел, изгарящ от желание да види какво нося в куфара. Става, светва и се навежда да изтегли тежкия куфар. Той вероятно си бе помислил, че това са все пачки банкноти. Но като видя, че това са беседи, едва не припадна. Аз тайно го наблюдавах. Приятелите от Прослав не бяха очаровани от този дар на Учителя. „Ние те пратихме за пари, а ти ни носиш беседи от Дънова." - „Какво да правя? Това ми даде Учителят Дънов", казах аз.

По тая причина отношенията им към мен се охладиха и аз почнах да чета беседите и преминах към Бялото Братство.

Когато приятелите от Прослав ме пращаха при Учителя, ми думаха: „Той е богат. Той със златна чаша вода пие." Аз само ги слушах, но не знаех истината и си мълчах. Когато след време отидох на Изгрева, а след това и на изворчето „Дианабат", разглеждах го и му се радвах. Правеше ми впечатление неговото устройство, с открити циментирани вадички, където водата се загрява от преките слънчеви лъчи, преди обяд. Като стоях при изворчето и му се любувах, неусетно при мене се изправи Учителят, който ме погледна благо и ми каза: „Искам да пия малко вода." Нямаше чаша, с която да се пие вода, освен една консервна кутия, и тя с ръжда по дъното и отстрани. „Няма с какво", казах аз. „Тук има само тази ръждива кутия." - „Дай ми да пия", повтори той. Учителят пи и утоли жаждата си. Кога си отиде, не го видях. Както внезапно се яви, така и изчезна, докато аз бях улисана в изворчето. Тогава веднага си спомних думите на приятелите от Прослав: „Той пие вода със златна чаша." Аз се усмихнах на хорската мълва от една страна, а от друга се удивих на скромността на благия Учител.

Разказала: Донка Кошева.

[1] Вегетарианци толстоисти.